Местните не се крият от фотоапаратите и камерите. Тъкмо обратното - за тях това е шанс да споделят възгледите си и изразят гражданската си позиция

Надали „Люлката на либийската революция“ - Бенгази, е най-желаната от когото и да е дестинация точно в момента. Когато си попаднал обаче в старата столица на Либия, няма как да не се впуснеш в едно непринудено приключение, каквото несъмнено си е градското пътешествие по прашните улици на драматично познатия за по-голямата част от българите град (б.а. - именно в Бенгази се намира болницата „Ал-Фатих“, в която бяха заразени 400 деца със СПИН, а впоследствие пет български сестри и един палестински лекар бяха обвинени и осъдени на смърт от либийското правителство).

Хотел „Тибести“, където е настанена българската делегация, се намира на метри от езерото „23-ти юли“ и на не повече от 10-15 минути път пеша от централната част на града, към която решаваме да поемем в обедните часове на неделния ден. Прашни улици и натоварено движение през уикенда. Тук, в Бенгази, клаксонът е всичко – и мигач, и стоп, начин да прередиш някого, или пък дадеш предимство другиго, да наругаеш трети, поздравиш четвърти и т.н., и т.н.

Шофьорите пък слагат в малкия си джоб родните ексцентрици зад волана. Правилата за движение може би ги има някъде на книга, но тя най-вероятно е изгоряла по време на революцията. По подобен мистериозен начин са изчезнали и голяма част от регистрационните номера на автомобилите. Пререждането е част от шофьорския майсторлък, всеки квадратен метър е абсолютно удобен за паркиране, а когато настъпи „час-пик“ и закъсняваш – дори и тротоарът се превръща в пътно платно.

Успяваме да пресечем трудоемко първото натоварено кръстовище и се отправяме към централната част на града и пазара, а оттам – към средиземноморския бряг. За тези от нас, които правят първи крачки из Бенгази, ни се струва, че е цари адска мръсотия. За колегите обаче, които са били на същото това място само преди няколко месеца, това не е нищо. Не е нищо явно и за огромна част от населението, което може би е свикнало вече с нея и тя просто не му прави впечатление.

Екзотичната ни разходка ни пренася по крайно любопитни места, а камерата и фотоапаратът ни напълно разбираемо се набиват веднага на очи. И докато на повече места хората бягат от публичността, тук като че ли местните я търсят. Тя е шанс за тях да споделят възгледите си и изразят гражданската си позиция. Неслучайно почти всяко „подсвиркване“ за снимка е съпроводено със знака за либийска свобода.

„Свободна Либия“ са призивите, които отправя местното население по един или друг начин. Желанието за „свалянето“ оковите на 42-годишната диктатура на Муамар Кадифи се изразява и чрез един от най-верните човешки атрибути в днешно време – автомобила. Голяма част от колите, без значение марката – от Пежо, спряно от употреба, до последен модел Инфинити, са окичени с националния флаг, който гордо се вее дали на предния капак, дали на тавана, или пък задната част на автомобила...

Постепенно осъзнаваме, че първоначалната ни нагласа ни е „изневерила“. Очакванията, че различията помежду ни – и национални, и религиозни, а и не на последно място факта, че сме журналисти, биха породили негативна емоция у местното население, се оказват грешни. За хората тук нашето присъствие е силно мотивиращо за тях. Свободната ни разходка е един вид огромно доверие, което им гласуваме. Всеки разменен поглед по централните улици, по разни касъци, че дори и либийския пазар „Илиянци“ е придружен с любезно кимване и поздрав „Салам алейкум“ (б.а. - „Добър ден“). Стига се до там, че дори сме поканени на кафе и прекарваме двайсетина минути с местни момчетата, които имат огромното желание да разберат откъде сме, какво правим тук, а след това да споделят това, което им е на сърцето.

Разбира се, не се заблуждаваме и сме наясно, че под привидната на пръв поглед любезност със сигурност у някои се крият неприятни, негативни чувства. Но това си е неизменна част от човешката природа. Когато става въпрос пък за Либия и ситуацията тук, е напълно в реда на нещата да има има една натрупана палитра от негативни емоции, които търсят случай, в който да „избият“.

Руското присъствие. То липсва в чисто човешката му форма, но е въплътено достойно в АК-47, по-известен като автомат „Калашников“. Местните революционери, хората, участвали в свалянето и последвалото убийство на Муамар Кадафи, които са в момента на власт, са оборудвани с него. Първоначално сме резервирани спрямо идеята за по-близък контакт с тях. Впоследствие обаче се оказва, че те не са враждебно настроени, най-малкото пък към нас.

Допускат ни по-близо до себе си. Тези от тях пък, които знаят английски, сами започват непринуден разговор, интересуват се откъде сме, какво правим тук. За тях, както и за нас, това е възможност да излязат от рутината на ежедневието си, което, повярвайте ми, е далеч по-тежко и неприятно от нашето. Възможност поне за момент да се почувстват по-нормални, по-социални и по-приобщени към света.

Милен Николов, Христо Евстатиев (Бенгази, Либия)

Галерия със снимки вижте ТУК.