Събота вечер е. Може и да не е Св. Валентин. Може и да не е нейния рожден ден. Просто е ден като всеки друг, който обаче искаш да прекараш страхотно с гаджето си. Къде ще я заведеш?

Има ли по-добро място за нежна или страстна целувка между двама влюбени от тъмния салон на киното. При това, докато тече филм със заглавие “Наистина любов”. Къде за първи път целуна своята половинка? Къде успя за първи път с треперещо сърце да хванеш ръката й? Със сигурност мога да кажа, че моето място бе киносалонът. Сякаш киното е родено за любов. Никога няма да забравя треперещите пръсти на моето момиче в седми клас, когато гледахме поредните приключения на Индиана Джоунс. Май още не гледахме любовни филми...

Разбира се, не е задължително да имаш приятелка, за да споделиш любовта на героите от екрана. Къде най-убедително може да прозвучи реплика като: “Това е моето сърце. И то е разбито!”. И ти вярваш на Итън Хоук и усещаш как сълзите ти потичаш. Можеш да преживееш всякакви истории в киното, но най-силните са тези, в които има дълбока, истинска и разтърсваща любов. Като тази в “Големите надежди” или “Сирано дьо Бержерак”, например.

Всъщност, киното е добро място за случайни срещи. Можеш да се запознаеш с някое гадже, което е силно развълнувано от филма, който сте гледали заедно, но от различни места в салона. Точно ти си човекът, който може да я разбере колко самотна се чувства и как сюжетът на филма напомня живота й. Или как би желала да изживее същата любов като тази на.... С теб, например!

Не ти ли се е случвало? Възможно е! Сигурно има значение и филмът, който гледаш. Ако искаш да избегнеш подобни мелодраматични сцени, добре е да внимаваш какво гледаш. За да избягаш далеч от тези нелепи за твоето сърце драми може да концентрираш вниманието си върху “Пришълецът срещу Хищникът”...

Но, ако твоята зажадняла за любов душа е готова да изпита истински чувства, нужно ти е друго кино...

Помниш ли страстната прегръдка между Кларк Гейбъл и Вивиан Лий от плаката на “Отнесени от вихъра”. Или на Хъмфри Богард и Ингрид Бергман от “Казабланка”? Откога не си виждал подобни сцени, не само на плакат, но и в някои от филмите през последните няколко години. Кой е последният любовен или романтичен филм, който си гледал напоследък. “Амели Пулен”? Не беше ли малко маниерен? Има ли значение, когато любовта им бе истинска. Помниш ли откога не си чувал изречението “Любов като на кино”?

Един от най-трогателните епизоди в световното кино е финалният от “Ново кино “Парадизо”, когато в края на филма главният герой гледа на екрана най-големите любовни сцени в историята на седмото изкуство. Режисьорът Джузепе Торнаторе със сигурност е гледал стотици филми, за да направи своя шедьовър. Но има и още нещо. Той обича киното, живота и любовта, която извира от недрата му. Иначе как би могъл по-късно да заснеме филми като “Легенда за пианиста” или “Малена”.

Има режисьори, които никога не са снимали любовни истории, но за сметка на това разказват с голяма любов с езика на киното. Други, цял живот изследват взаимоотношенията между половете в различни планове и ракурси. Добрите режисьори умеят да разказват истински и неподправено. И във всеки от филмите им извира любов. Към героите, към тяхната история, към реализма. Иначе няма как да му повярват зрителите. Лъжата бързо се хваща от зрителя. А любовната история винаги могат да бъдат на ръба на мелодрамата. Или я правиш вярно и убедително и стопяваш и най-леденото сърце, или ще превърнеш филма си във фарс, въпреки добрите намерения. Повечето класици на европейското кино са снимали любовни филми – Фелини, Кешловски, Висконти, Бертолучи, Трюфо, Вендерс, Фасбиндер... Всички те разглеждат любовта от различен ъгъл и стил - сурово, весело, тъжно..., но винаги добре.

Понякога не можеш да се разплачеш, но всеки път разбираш, че го правят с майсторство, с висота и дълбочина. Такива са европейците. Тяхната склонност към анализ на чувствата не винаги внасят нужният зрителски комфорт, но успяват да навлязат в дълбочини, които иначе не успяваме да видим в реалността. Или не искаме. Понякога тяхната дисекция на чувствата е отблъскваща и безцеремонна. Могат да бъдат цинични, груби и дори безчувствени, но зад всяка от техните истории можем да съзрем екзистенциалната нужда на човека от любов, дори и с цената на собствения му живот.

Холивуд има друго отношение. Ако си гледал “Криле на желанието” на Вендерс и направиш бързо сравнение с неговия американски римейк “Град на ангели” с Никълъс Кейдж и Мег Раян, няма как да не забележиш огромната разлика, която стои между европейските режисьори и техните щатски колеги.

Холивуд вижда тези истории по друг начин. Те не се задълбочават както европейските си събратя. Техния стремеж е да напълнят очите ни със сълзи. Склонността им към меладраматичност понякога е трогателна. Изследването на чувствата им е чуждо. Нямат нужда от анализ. Това не пълни салоните с публика. Взаимоотношенията между половете недвусмислена – или се обичат, или не. Повечето им любовни истории работят накратко по формулата “Момче намира момиче. Момче загубва момиче. Момче отново намира своето момиче”. Просто, ясно и с много сантимент. Глицериновите сълзи са запазена марка на Холивуд още от неговото създаване, но не бива да забравяме и впечатляващите изключения като “Апартаментът” на Били Уйлдър с незабравимите Шърли Маклейн и Джак Лемън.

Къде е българското кино? Естествено, че и родните ни кинаджии се обръщат към любовта, и това са едни от малкото филми, които не са засегнати от идеологическите догми на времето. Нека да не забравяме образци като “Крадецът на праскови” или “Момчето си отива”.

Любовта съвсем естествено се вписва в света на киното. Тя е неразделна част от него дори когато се снимат екшъни. Любовните истории са притегателна сила, която въздейства магнетично върху зрителите. Не случайно най-касовият филм в цялата история на киното е любовна история – “Титаник”. Филмовите продуценти много добре знаят това и се възползват всячески от сюжетите, които им се предлагат за снимане. Дори и в историята да няма място за романтика, те я внасят изкуствено, само и само за да удовлетворят желанието на зрителите. Това е печеливша карта играна десетки години, защото “всичко, от което се нуждаем, е любов”.

В момента си нямаш приятелка. Тъжно ти е. Всички празнуват Св. Валентин, а ти за поредна година ще трябва да подрязваш лозята с Трифон Зарезан? Спомни си последния филм, който си гледал и те е развълнувал истински. Имаше ли в него любов.Ти просълзи ли се. Трогна ли се от тяхната история. Не си плакал? Не е задължително. Важното е да почувстваш тръпките и топлата вълна, която те облива в момента, когато героят намира своето момиче... Огледай се в тъмния салон. Виж кой ти хвърля плах поглед от третия ред. Това не е ли тя?

Това е киното. Нужни са само двама герои, една добра история и много страст... Това е живота ни. Накратко. Като на кино.