Няколко щрихи към портрета на великия българин

Въпреки,че животът и делото на една от най-светлите личности в българската история – Васил Иванов Кунчев, който ще остане в паметта на поколенията с най-известните си имена Левски и Апостола на свободата, са многократно и добре проучени, все още сред специалистите съществуват спорове относно много моменти от неговата биография.

Първите опити за негово животоописание правят след Освобождението (1878) Захари Стоянов, Стоян Заимов и Георги Кирков. През 1929 г. на много високо професионално ниво е издадено документалното наследство на Апостола от Димитър Страшимиров, което улеснява през следващите години научните трудове на Иван Унджиев, Христо Гандев, Николай Генчев, Димитър Косев, Крумка Шарова и много други.

При огромната по обем литература, която проследява, осветлява и тълкува голяма част от жизнения път на Левски, все още не могат да бъдат дадени отговори на голяма част от въпросите свързани с неговата биография. Това се дължи както на факта, че част от документите са изчезнали, или са били унищожени през различни моменти от нашата история – главно след неговото обесване на 18 (6 по стар стил) февруари 1873 г., - дата, на която трябва да се отбелязва смъртта му. Премине се през бунтовната 1876 г. , през военните 1877-1878 г. и се стигне след Освобождението. В последното изследване за документалното наследство на Апостола са поместени 256 документа, които са свързани с неговия живот и дейност, като около 152 са негови писма, дописки и сметки, останалите са свързани с неговата дейност, а има и няколко документа, за които съществуват спорове, дали принадлежат към архивното наследство на Левски.

Голяма част от фактите, които ще бъдат посочени по-нататък са известни на историците, които се занимават с проблемите на Българското възраждане, но поради една или друга причина остават неизвестни на широкия кръг читатели за разлика от широко дискутираните теми за пребиваванато на Левски в отделни селища на страната, предателството в Къкринското ханче, възможностите за неговото спасяване по пътя от Търново към София и един от най-дискутираните проблеми в нашата историопис – гробът на Апостола.

Логично в голяма част от литературата се разглежда най-вече политическата дейност на Васил Кунчев, която го представя в амплоато му на твърд и последователен революционер, а в много по-малка степен се обръща внимание на неговата човешка същност и темите, които го вълнуват като всяко едно човешко същество. Без претенциите за всеобхватност с няколко примера само ще дам няколко щрихи към образа на великия българин.

Документалното наследство на Васил Иванов Кунчев започва с най-ранните произведения, които пише, докато учи в Старозагорското училище през 1856-1857 година и са свързани с богословска тематика. Възможно е трудовете, които са посветени на Бога да са заимствани от друга литература, която се е изучавала в училището, или да са свързани с неговото обучение там, но обемът и на места интерпретацията, показват възможността на Апостола за пръв път да се докосне до по-високо знание и за значително равнище на преподаването. Въпреки, че се отказва от монашеството, до края на живота си Левски не се откъсва напълно от религията.

За хуманното му отношение към хората могат да се дадат множество примери. Красноречиви доказателства се намират и в спомените на Панайот Хитов от 1867г., когато Васил Кунчев е знаменосец в неговата чета. Войводата разказва, че при неизбежни екзекуции на врагове, особенно на подведени и заблудени, Левски проявявал състрадание и жалостивост. Според мемоарите на Хитов, след сражение с турски военен отряд край Жеравна, било установено, че сред убитите имало няколко българи и поляци, като наемници, събрани от Садък паша. Левски се изпълнил с жалост към тези хора, които са тръгнали да умрат в защитата на чужда кауза и дори заплакал за тях. А над главата на починалият четник Иван Капитана прочел заупокойна молитва и я погребал под един бук.

За будната съвест на Апостола говори и случката с непреднамереното убийство на слугата Стойчо, извършено от Левски през месец август 1872 г, в дома на ловчанския търговец Денчо Халача, което е станало в условията на неизбежна самоотбрана. В едно писмо до Любен Каравелов от 25 август 1872 г. Васил Левски се разкайва за печалното събитие и изразява голямото си съжаление за стореното.

Човешките добродетели на Левски могат да бъдат допълнени с данни от джобното му тефтерче, където ясно се вижда, че е оказвал парична помощ на хора, които са изпаднали в трудно положение, въпреки че често сам е живел оскъдно.

По време на съдебния процес срещу него в София, когато ясно съзнава, че е изправен пред лицето на смъртта, му е зададен въпрос:“Какво е занятието ти?“ Васил Левски спокойно и уверено заявява“ Занятието ми е да облекчавам положението на българите и обикалях да им давам упование“. После допълва: “Възложиха ми да обнадеждавам цяла България.“ Коментарът на думите на Апостола, както и сравненията с днешната политическа реалност са излишни.